Бяха ми разказвали, че на човек му трябва малко, за да е щастлив. Честно казано не вярвах. Или просто не ми се искаше да повярвам, защото в такъв случай се питах къде е "моето малко", което да ме направи щастлива?
Истината е, че се вглъбяваме прекалено много в битовизмите, в мислите си - да, мислим, премисляме, анализираме излишно много, в повечето случаи за незначителни неща, които в процеса на мислене превръщаме в значителни... или казано накратко - правим от мухата слон и сами си усложняваме живота... ето, пак започнах да анализирам.
Забравили сме да живеем, да се радваме на малките неща - на усмивката на близките ни хора, на споделените моменти с приятелите, на прекрасното слънце навън, на младостта, дори на това, че май е близо и навсякъде мирише на люляк... и на череши.
Погледът ни постоянно е обърнат назад и уж сме "тук", "сега", а все търсим нещо отминало. Рутината ни поглъща или ние поглъщаме рутината? Забравили сме да живеем в настоящето. Забравили сме да мечтаем. Забравили сме да бъдем себе си. И най-важното - забравили сме да се обичаме.
Загубили сме ключа към хармонията и се лутаме, търсейки го, неуверени, неудовлетворени, страхуващи се. А той е в нас - дълбоко заровен, някъде там. Само трябва да намерим онова, което ни прави истински щастливи и да не го изпускаме. Защото който търси - намира.